137 (По слав. 136) При реките на Вавилона, там седнахме, Да! плакахме, когато си спомняхме за Сиона;

² На върбите всред него Окачихме арфите си.

³ Защото там ония, които ни бяха пленили, Поискаха от нас да пеем думи; И ония, които ни бяха запустили, <поискаха> веселие, <казвайки>: Попейте ни от сионските песни.

⁴ Как да пеем песента Господна В чужда земя?

⁵ Ако те забравя, Ерусалиме, Нека забрави десницата ми <изкуството си!>

⁶ Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, Ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.

⁷ Помни, Господи, против едомците Деня <на разорението> на Ерусалим, когато казваха: Съсипете, съсипете <го> до основата му!

⁸ Дъщерьо вавилонска, която ще бъдеш запустена, Блазе на онзи, който ти въздаде За всичко що си сторила нам!

⁹ Блазе на онзи, който хване и разбие о камък Малките ти деца!

138 (По слав. 137) Давидов <псалом>. Ще Те славя от все сърце, Ще Ти пея хваления пред боговете,

² Ще ти се поклоня към светия Твой храм, И ще славя Твоето име за милосърдието Ти и за верността Ти, Защото си възвеличил думата Си повече от цялото Си име.

³ В деня, когато извиках, Ти ме послуша; Ободрил си ме със сила в душата ми.

⁴ Ще Те прославят, Господи, всички земни царе, Когато чуят думите на Твоите уста;

⁵ Да! ще възпяват пътищата Господни, Че голяма е славата Господна.

⁶ Защото, ако и да е възвишен Господ, пак гледа на смирения; А високоумния познава от далеч.

⁷ Даже ако премина сред утеснение, Ти ще ме съживиш; Ще простреш ръката Си против гнева на неприятелите ми; И десницата Ти ще ме избави.

⁸ Господ ще извърши това, което <е потребно> за мене. Господи, понеже милостта Ти <трае> до века, Не оставяй делата на Своите ръце.

139 (По слав. 138). За първия певец. Давидов псалом. Господи, опитал си ме и познал си <ме>.

² Ти познаваш сядането ми и ставането ми; Разбираш помислите ми от далеч,

³ Издирваш ходенето ми и лягането ми, И знаеш всичките ми пътища.

⁴ Защото <докато> думата не е <още> на езика ми, Ето, Господи, Ти я знаеш цяла.

⁵ Ти си пред мен и зад мен, И турил си върху мене ръката Си.

⁶ <Това> знание е пречудно за мене; Високо е; не мога <да го стигна>.

⁷ Къде да отида от твоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побягна?

⁸ Ако възляза на небето, Ти си там; Ако си постеля в преизподнята, и там си Ти.

⁹ <Ако> взема крилата на зората <И> се заселя в най-далечните краища на морето,

¹⁰ И там ще ме води ръката Ти, И Твоята десница ще ме държи.

¹¹ Ако река: Поне тъмнината ще ме покрие, И светлината около мене ще <стане на> нощ,

¹² То и самата тъмнина не укрива <нищо> от Тебе, А нощта свети като деня; <За Тебе> тъмнината и светлината са безразлични.

¹³ Защото Ти си образувал чреслата ми, Обвил си ме в утробата на майка ми.

¹⁴ Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; Чудни са Твоите дела, И душата ми добре знае <това>.

¹⁵ Костникът ми не се укри от Тебе, Когато в тайна се работех, И в дълбочините на земята ми се даваше разнообразната <ми> форма.

¹⁶ Твоите очи видяха необразуваното ми вещество; И в твоята книга бяха записани Всичките <ми> определени дни, Докато още не съществуваше ни един от тях.

¹⁷ И колко скъпоценни за мене са <тия> Твои помисли, Боже! Колко голямо е числото им!

¹⁸ <Ако бих поискал> да ги изброя, те са по-многобройни от пясъка; Събуждам ли се още съм с Тебе.

¹⁹ Непременно ще поразиш нечестивите, Боже; Отдалечете се, прочее, от мене, мъже кръвопийци.

²⁰ Защото говорят против Тебе нечестиво, И враговете Ти се подигат <против Тебе> заради суета.

²¹ Не мразя ли, Господи, ония, които мразят Тебе? И не гнуся ли се от ония, които се подигат против Тебе?

²² Със съвършена омраза ги мразя, За неприятели ги имам.

²³ Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; Опитай ме, и познай мислите ми;

²⁴ И виж дали има в мене оскърбителен път; И води ме по вечния път.

13 Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.

² И ако имам пророческа <дарба>, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.

³ И ако раздам всичкия си имот за прехрана на <сиромасите>, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.

⁴ Любовта дълго търпи <и> е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,

⁵ не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,

⁶ не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,

⁷ всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

⁸ Любовта никога не отпада; <другите дарби>, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.

⁹ Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;

¹⁰ но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.

¹¹ Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.

¹² Защото сега виждаме <нещата> неясно, като в огледало, а тогава <ще ги видим> лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.

¹³ И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.